ГОВОРЕШЕ НИ СТАЛИН

С. М. АЙЗЕНЩАЙН
(спомени на кинорежисьора – превод Л. Иванов)

Дните на октомври 1941г.
Те бяха особено напрегнати в киностудията.
През нощта хората се спускаха под земята. Спяха в скривалищата. На сутринта отиваха в ателието.
Злобно стиснали зъби, те снимаха боеви кино сборници.
Всеки биеше по лицето на врага с това оръжие, с което той беше силен. Снаряди. Гранати. Кинокартини.
* * *
Този ден беше особено труден.
Дните, които се задаваха, щяха да бъдат още по-трудни.
Едва привечер довършваше кипежът на деня.
И изведнъж – край: «Повече няма да има продължение»
«Утре няма да бъдем в киностудията».
«В шест часа сутринта нашият ешелон отпътува за Средна Азия».
«Кинопромишлеността се евакуира».
Слисано стоиш пред вратата на кинокомитета.
Нима ще заминем?
Мисълта за възможно отпътуване от Москва рядко ни минаваше през ума.
Но не се допускаше в съзнанието.
Не таяхме това в душите си.
Обратното, отхвърляхме го.
И заедно с това преди няколко дена изхвърчаха всичките стъкла на киностудията.
Беше разрушено помощното предприятие. През нощта е забранено да се снима.
Нощта принадлежи не на кинопрожекторите, а на прожекторите от противосамолетните заграждения. И все пак – да заминем от Москва?
* * *
Нещо пъхаш в куфара.
Гледаш към библиотеката.
Не вземаш нито една от книгите.
Библиотеката – това е цял организъм.
Библиотеката – това е цяло здание.
На кого ще му дойде наум в главата да вземе колона или камък, оставащи зад теб?
Библиотеката остава недокосната.
Слагаш в джоба си две – три книжки четиво за из път и ние заминаваме за известно време.
Ние ще се върнем.
* * *
Като в сън е – напускаме Москва от Казанската
Багаж. Вързопи. Куфари. Хора.
Всички нюанси, на човешки преживявания.
Мъка. Решимост. Нерви и сълзи. Спокойна деловитост.
И съзнанието: ние отпътуваме – значи, ние сме нужни.
Фронтът не е само там, на запад. Фронтът е във всеки от нас.
Ние сме войници от изкуството. Отиваме да заемем посочените позиции.
* * *
Иска ти се да пишеш.
Влакът лети в неизвестността. В далечната, непознатата Средна Азия. Странно наименование на крайната гара - Алма Ата.
Но определението за влака е неточно: той не лети.
Той внимателно се промъква през зоната на вероятния обстрел.
Само едно попадение на бомба в един вагон – и край на съветския режисьор.
Почти всички ние, работещи вече двадесет години рамо до рамо, сега сме един до друг в един и същ вагон.
Пътуваме по линия само с един коловоз.
Още една бомба – и край на половината съветска наука: до нас пътуват историци, академици, филолози – цялата Академия на науките.
Друга бомба - и няма да ги има нашите прекрасни певци и танцьори – до Куйбишев заедно с нас пътува Большой театр.
Нашият влак има основание внимателно да опипва пътя.
Той вози товар, който вече две десетилетия Съветската страна бе събирала и учила с любов и внимание, с грижи и поощрения, възпитавала бе в тези хора ентусиазъм и вдъхновение.
* * *
Все по-далеко и по далеко от Москва.
Отмина времето на първото събуждане след отпътуването.
Премина суматохата на качването и настаняването.
Болните, бащите и майките са устроени. Вагонът утихва.
От суматохата и суетнята се натрапва само една мисъл: всеки миг ни отнася все по-далече и по-далече от Москва.
Вагонът мълчи.
Хората мислят...
След това ще се разприказват.
Жадно ще слушат откъсите от радиопредаванията по гарите.
Ще тичат с чайниците. И всичко това като през сън.
С една неумолима мисъл: Москва. С една грижа: Москва.
С едно чувство: Москва.
* * *
Влакът не лети.
Той пълзи.
Той пълзи дванадесет дълги дни.
* * *
Сменят се хора. Пейзажи. Градове. Области. Републики.
Ето преминахме Волга.
Минахме Узбекистан.
Навлязохме в Казахстан...
* * *
А мислите са все същите.
Една едничка мисъл – Москва.
И колкото по-далече – толкова по-настойчиво, по остро.
Съобщенията са все по кратки.
Разстоянието - все по – голямо.
* * *
След това навлизаме в Алма – Ата. Същата суетня.
Пак такова полуавтоматично настаняване.
Някакви стаи. Хотели. Къщи.
Нови хора. Нова обстановка.
Ослепително бели планини, сякаш изрязани като за декор, подпрян чак до небето. Друг народ на братска република.
Непозната реч.
* * *
И отново мисълта за същото,
Какво става с Москва?
Какво става на фронта?
Накъде отива войната?
Като че ли гърдите ти ще се пръснат от въпроси.
От необходимостта да разбереш какво става. Какво се прави. Да разбереш и почувстваш себе си и страната в тези тревожни, неясни дни.
Особено тревожни и особено объркани, защото питащият е откъснат от туптенето на пулса на Москва, защото 5000 километра релси лежат между нас и сърцето на страната.
* * *
И ето - ясен и равен глас. Понякога ироничен, когато говори за лъва и котето! Понякога строг, когато призовава към издръжливост.
Понякога скръбен, когато говори за загубите и жертвите.
Глас пълен с увереност, когато говори за бъдещата Победа.
Глас гневен, когато зове своя народ към унищожение на ненавистния враг.
Гласът на Сталин.
И както винаги : яснота, увереност, вътрешно осъзнаване на целите и пътищата за тяхното постигане се разгръщат в съзнанието на всеки, който слуша, след като към него се е обърнал на Сталин. Звучен глас. Издалеч
Но близък и познат.
От къде ли говори?
Ние го слушахме в отворилата врати за първи път грамадната опера на Алма Ата.
Но откъде се чува той?
По отражението на ехото, по резонанса, ние се опитвахме да познаем залата, от която се разнася този глас.
Сцената на Большой театр?
Не е.
По еченето, като че ли има сводове.
Значи, някъде е под земята…
Но къде е ?
Догадките потъват във вихъра, в който постепенно те въвличат сталинските слова.
Думи за подвига.
Думи за издръжливостта.
Думи за победата.
Думи ободряващи. Думи призоваващи. Думи повдигащи духа.
И след думите - радостта от чувството:
Сталин и Москва са с нас!
Стопиха се хилядите километри.
Ние сме съвсем наблизо, ние сме заедно.
И както сега е преодоляно пространството, също така ще бъде преодоляно и времето. Тежкото време на тежки страдания и война.
И същия този глас ще ни поведе отново през годините, както сега той ни води през месеците на трудности.
* * *
Войната – това е трудно дело.
Не само в боя.
Не само в тила.
Но още на една позиция – най- -трудната.
Позиция еднакво уязвима и на фронта, и в тила. Това е позицията на съзнанието. Позиция, която трябва да бъде още по - непристъпна, отколкото ДОТ-а, още по – здрава, отколкото крепостта, още по добре защитена, отколкото укреплението.
Защото врагът, промъкващ се към нея, е най - страшният: този враг парализира деятелността. Сковава с мраз гърдите.
Спира ударите на сърцето.
Уплаха, съмнение, неувереност.
Да не се допуска този враг в твърдината на нашия дух, да не се допуска до великото народно съзнание.Непреклонната вяра в победата на нашето справедливо дело – ето светилника на тази убеденост, най – верният залог за победата, който ще ни доведе до нея. И на този път блестят незабравимите думи на Сталин.
* * *
Много тежко беше и след паметните дни на октомври – ноември миналата година.
Много дни на обърканост.
Много дни на неясност.
Много дни на съжаление.
И като огнен лъч през тях сияят думите на Сталин.
Като изясняване към целта.
Яснота за пътищата към нейното постигане.
Като убеденост в това, че целта ще бъде достигната.
Много дни на изпитания има още напред.
Много ще се иска от фронта.
Много ще е нужно от тила.
Още повече ще е нужно от непоколебимостта на народното съзнание.
Отново и отново, като факел към вярната посока за достигане на победата ще светят словата на Сталин, казани от него в незабравимия ден 6 ноември 1941 година.

70 години от Легендарният парад на Червения площад през 1941 година

На 7 ноември 1941 година в обсадена от хитлеристките войски Москва, въпреки че линията на фронта минаваше на няколко километра от столицата, се състоя парад на Червената Армия. Направо от онзи парад войниците заминаваха за отбранителните граници.. Преминават в тържествен марш самите защитници на Москва. Парадът е командван от генерал Павел Артемиев, командващ войските на Московския военен окръг и приет от легендарния герой от Гражданската война маршал Семьон Будьони. Реч произнася СТАЛИН. Оттам, сменили маршовата стъпка с походна, войските се отправят направо за фронтова линия – врагът е на подстъпите към Москва. Вестта за това обикаля мълниеносно цял свят. Няма честен човек по света, който да не е ликувал по този повод.

Днес, в чест на 70-годишнината на това станало легендарно събитие, на Червения площад се състоя тържествен парад-реконструкция
В него участваха военни на московския гарнизон по военна униформа от 1941 година. Пред трибуните, където се събраха ветерани на Втората световна война, с параден марш минаха и членове на военно-патриотични клубове и възпитаници на кадетски училища. Общо в парада участваха над 5500 души, а също военна техника от времената на войната – танкове Т-34, Т-37, Т-60, залпови миномети „Катюша” и аеростати.

На фона на кинокадри от времето на войната, прожектирани на голям екран, зрителите видяха възстановка на тогавашните събития - от отбраната на Москва през 1941 и до 1945 г., до превземането на Райхстага и парада на победата. След участниците в легендарния парад от 1941 г., качени на военни джипове, по Червения площад минаха с маршова стъпка хиляди военнослужещи, облечени в униформи от 40-те години, кавалеристи, членове на детско-юношески патриотични организации.
За военната техника, събрана и реставрирана в Музея на техниката, разказва сътрудникът на този музей Марина Яуре:
- Идеята за реконструкция на историческия парад възникна още през януари. За 10 месеца беше възстановена историческата техника, сражавала се в битката за Москва. Нашият музей на техниката подготви за парада леки танкове, в това число Т-37 – плаващ разузнавателен танк. Една много необикновена и своеобразна машина. Освен това, музеят демонстрира мотоциклети М-72, джипове Газ-67, бронираната кола Б-64-Б. За първи път след 1941 година на Червения площад минаха леки танкове Т-60. Такива машини в целия свят са останали само шест, а танковете Т-37 са още по-малко.
След тържествения марш техниката от времената на Втората световна война остана да стои на Червения площад, за да може всеки желаещ да огледа уникалните машини и да си представи по-добре, какъв беше онзи легендарен парад в тревожната военна Москва през 1941 година.