вторник, 24 април 2012 г.

135 години от обявяване на РУСКО-ТУРСКАТА ВОЙНА 1877 – 1878 Г.

Първата самостоятелна, макар и неуспешна изява на българското национално-освободително движение е Априлското въстание. Въпреки поражението си, то изиграва роля на буржоазна революция на българския народ и подготвя освобождението и възобновяването на Българската държава. Априлското въстание е потушено с голяма жестокост. Още в края на април-началото на май 1876г. кореспондентът на английския либерален вестник "Дейли нюз"- Макгахан, съобщава фактите за съдбата на българите, които предизвикват съчувствие у демократичната европейска общественост. По инициатива на руското правителство е създадена международна анкетна комисия за обследване на извършените престъпления. Активна роля в нея играят американският дипломат в Цариград-Юджийн Скайлър и руският консул в Одрин-княз Алексей Церетелев. Към тях се присъединява и Дж. Макгахан, чиито публикации допринасят за разгръщане на масово движение в Англия за солидарност с българите. То е насочено и срещу консервативното правителство на Дизраели - най-изявеният защитник на целостта на Османската империя. Подкрепен от кралица Виктория, той заявява, че при подобна ситуация в Ирландия или Шотландия би постъпил по същия начин. Опозиционните среди, начело с лидера на либералите Уилям Гладстон, издигат глас в подкрепа на българския народ и организират протестни митинги и събрания, като събират помощи за пострадалите. Към тях се присъединяват видни представители на английската общественост като Чарлз Дарвин и Оскар Уайлд, Пиърс, Дикенс и др. Във Франция общественото мнение категорично осъжда зверствата на турците. Голям принос за това имат журналистите Емил Жирарден, Жан Петри и Жан дьо Вестин. В защита на българския народ се изказва френският писател Виктор Юго, който на 02. 06. 1876 г. произнася пламенна реч в Парламента. Широко движение за солидарност се разгръща и в Италия, където в много градове се организират митинги и се създават комитети за оказване помощ на пострадалите. Революционерът Джузепе Гарибалди изпраща телеграма до българските емигранти в Букурещ, с която изразява съчувствието си и моралната си подкрепа. В полза на българската освободителна кауза се застъпват славянските народи в пределите на Австро-Унгария. Видни техни писатели, учени, общественици заклеймяват азиатската варварщина. Своята подкрепа изразява и Константин Иречек. Обединена Германия също изказва съчувствието си към българския народ. Дори канцлерът Ото фон Бисмарк заявява в райхстага, че за империи, които убиват, няма място в Европа. Съседните балкански страни също издигат глас в защита на българите, като най-активна в това отношение е Румъния, където цялата прогресивна интелигенция възроптава срещу турските жестокости. Най-широк отзвук намират априлските събития в Русия. Славянските комитети и лично лидерът им Иван Аксаков разгръщат масово движение за събиране на помощи за пострадалите. Те оказват и натиск върху руското правителство с цел предизвикване на военен конфликт и цялостно решаване на Източния въпрос. Сред участниците в движението в защита на българския народ се открояват писателите Л. Толстой, И. Тургенев, Ф. Достоевски, ученият Д. Менделеев, публицистът В. Гаршин, художникът В. Верешчагин, както и мислителите А. Херцен, Н. Чернишевски, Н. Добролюбов и др. Някои от тях дори изразяват готовност да защитят с оръжие в ръка братята славяни. Въпреки изказаното съчувствие, управляващите среди в Русия имат различни възгледи. От една страна са представителите на т. нар. Азиатски департамент, които са склонни да търсят разрешаване на въпроса с нова руско-турска война. От друга са великите князе Александър Александрович - син на императора, Николай Николаевич, брат на императора, както и императрица Мария Александрова, които подкрепят мирните средства. Тяхната позиция е одобрена от руския посланик в Цариград-граф Н. Игнатиев. Самият Александър II се колебае между двете виждания - пътя на войната или преговорите. Широката международна подкрепа в защита на българите изостря до краен предел Източната криза. По същото време във висшите политически кръгове на Турция настъпват сериозни сътресения. През май 1876г. реформаторите начело с Мидхат паша организират преврат и свалят от престола Абдул Азис, чието име е свързано с погрома над Априлското въстание. Три месеца по-късно и новият султан-Мурад V- също е детрониран. В разгара на тези събития Сърбия и Черна гора обявяват война на Портата. Тя избухва на 18. VI. 1876г., като първоначално съюзените сърбо-черногорски войски имат успехи. Постепенно турците взимат инициативата и изпращат срещу противниците си елитни части, като между военачалниците е Сюлейман паша. На 28. VI. с. г. Александър II изпраща ултиматум до Османската империя за прекратяване на военните действия срещу Сърбите. Същевременно настъпва раздвижване в международните отношения, като е установена връзка между австро-унгарските и руските политически кръгове. Междувременно, чрез своя посланик в Цариград, Русия започва широка кампания за мирно решаване на българския въпрос. В ход е подготовката на Цариградската посланическа конференция, която трябва да се произнесе по съдбата на България, Босна и Херцеговина и по възстановяването на мира между Турция, от една страна и Сърбия и Черна гора, от друга. Предварителните заседания на делегатите от Русия, Англия, Франция, Австро-Унгария, Германия, Италия и Турция започват на 11. ХII. 1876г. Проведени са оспорвани дискусии по българския въпрос. Докато граф Игнатиев настоява да се създаде автономна българска област, включваща всички етнически територии, маркиз Р. Солсбъри защитава идеята за частична автономия. Според изработения проект за реформи в Европейска Турция, одобрен от всички пълномощници на силите, България получава административна автономия в естествените си граници, обхващащи Мизия, Тракия, Македония и Добруджа. Те съвпадат в общи линии с териториалния обхват на Българската екзархия, съгласно султанския ферман от 1870г. По настояване на Австро-Унгарския представител българската автономна област се разделя на две части - Източна, с център Търново и Западна, с център София. Главният управител на всяка от двете области щял да бъде християнин назначаван от султана, но със съгласието на силите - гаранти. Проектира се изработване на правилник за организиране на православието, прокламира се свобода на вероизповеданието и изборни права, религиозна и образователна автономия. Предвижда се създаване на милиция от християни и мюсюлмани, изселване на черкезите от европейските владения на империята и т. н. Този план, изработен и подписан, от представителите на всички велики сили- Англия, Франция, Германия, Австро-Унгария, Италия и Русия, е връчен на Високата порта на 21. ХII. 1876г. Той е от изключително значение, тъй като за пръв път подобен авторитетен международен форум официално признава българския народ като отделна и самостоятелна етническа общност с ясно очертани териториални граници. Официално Цариградската конференция е открита на 23. ХII. 1876г. Още същия ден обаче нейната работа е обезсмислена, тъй като е обявено, че султанът дарява поданиците си с конституция, която гарантира равни права на населението независимо от етническите и верските различия. По този начин Турция, представена от Савфет паша, отхвърля замисления на предварителните заседания проект за реформи в българските етнически области. Това решение е внушено на Висшата порта след задкулисните ходове на английската дипломация в лицето на Х. Елиът. За този обрат допринася и германският посланик на конференцията, който също действа зад гърба на останалите участници, но независимо от британския си колега. Те се ръководят от противоположни интереси-докато правителството на Дизраели полага усилия да съхрани статуквото на Балканите, Бисмарк се стреми да тласне Русия към военна намеса. Тези събития провалят работата на Цариградската конференция. Руските управляващи среди, сякаш предвиждали този развой, тъй като още през XI. 1876г. император Александър II издава Указ, по силата на който е обявена частична мобилизация и е сформирана “Канцелария за гражданско управление на освободените зад Дунав земи” под ръководството на княз Владимир Черкаски. Негови помощници са видни историци и юристи като Сергей Лукиянов, Ин. Д. Анучин, както и живеещи в Русия български общественици. Възложено им е да събират материали за политическото, стопанското и културното положение на българския народ. Специална комисия издава 5 тома "Материалы для изучения Болгарии", които съдържат сведения, целящи да подпомогнат работата на Канцеларията. Постепенно се налага убеждението, че Източната криза може да бъде разрешена единствено по пътя на войната. При това положение руската дипломация се активизира и на 3. I. 1877г. подписва т. нар. Будапещенска тайна конвенция. Тя гарантира, че при евентуална руско-турска война, Австро-Унгария ще пази благосклонен неутралитет и ще оказва дипломатическо съдействие на Русия. Не след дълго във Виена е подписана Втора тайна конвенция между двете страни. Тя гласи, че при руска победа (в случай на руско-турска война), Австро-Унгария има право да анексира Босна и Херцеговина с изключение на частта, разположена между Сърбия и Черна гора; Русия от своя страна, получава възможност да възстанови властта си над Южна Бесарабия, отнета й с Парижкия мирен договор /1856г. /. Предвижда се България, Албания и част от Румъния да бъдат организирани като самостоятелни държави, т. е. не се допуска създаването на голяма славянска държава на Балканите. Това задължение противоречи на предложенията на граф Игнатиев на предварителните заседания на Цариградската конференция за създаване на едно силно Българско княжество. Поради това Виенската конвенция е подписана без негово знание. Успоредно с преговорите, водени във Виена, руската дипломация разгръща активна дейност и за осигуряване неутралитета на Великобритания. Правителството в Лондон дава да се разбере, че няма да се намеси в подкрепа на Турция, ако Русия се ангажира да не променя сама статуквото, наложено от Парижкия мирен договор. За осигуряването на евентуална военна кампания руското правителство подписва две конвенции и с Румъния. Чрез тях се урежда въпросът за преминаването на руски войски през румънска теритрия, а Румъния се задължава да участва във войната на страната на Русия с 40 хилядна армия. Междувременно граф Игнатиев продължава да вярва във възможността за мирно уреждане на българския въпрос. В началото на 1877г. той обикаля столиците на Великите сили с нов проект за колективна нота до Високата порта. Формално мисията на Игнатиев завърша с успех. През март 1877 г. в Лондон се провежда нова конференция по въпросите, свързани с Източната криза. С приетия на 31. III. 1877 г. Лондонски протокол, подписан от Русия, Англия, Франция, Австро-Унгария, Германия и Италия, на Турция се препоръчва да приведе в изпълнение предложените й от силите мерки за промяна в положението на покорените християнски народи. Босфорските политици отново отхвърлят исканията на страните-участнички в Цариградската конференция. Причината за това трябва да се търси както в недалновидността на турските ръководни среди, така и в противоречията между договарящите се държави-Англия, макар и подписала решенията на двете конференции, тайно подкрепя неотстъпчивостта на Високата порта. При това положение усилията на руското правителство за мирно дипломатическо решение на Източната криза изчерпват всички възможности. След като многократно афишира готовността си да защити подвластните на Османската империя християнски народи, Русия е принудена да възприеме войната като единствено възможен изход. В противен случай рискува да подрони собствените си позиции в района на Балканите. Подтикнат от обстоятелствата, на 12. IV. 1877г. император Александър II подписва в Кишинев манифест за обявяване на война срещу Турция. Това предизвиква раздвижване сред българската емиграция в Русия и Влашко, която се готви за участие в предстоящата война. http://www.bg-history.info

Няма коментари:

Публикуване на коментар